ДА ОБИЧАШ МАЛКО – НЯМА СМИСЪЛ, ДА ОБИЧАШ МНОГО – ИМА ЛИ КОГО – МАДЛЕН АЛГАФАРИ

ДА ОБИЧАШ МАЛКО – НЯМА СМИСЪЛ, ДА ОБИЧАШ МНОГО – ИМА ЛИ КОГО – МАДЛЕН АЛГАФАРИ
ДА ОБИЧАШ МАЛКО – НЯМА СМИСЪЛ, ДА ОБИЧАШ МНОГО – ИМА ЛИ КОГО – МАДЛЕН АЛГАФАРИ

Има Любов, която се колебае, дали да мине прага и да дойде при теб…

Има Любов, която връхлита ненадейно, разбива всичко и си отива.

Има Любов, която чакаш мнооого дълго, а Тя никога не идва, но има и такава Любов, която идва, за да остане едновременно и в миналото, в бъдещето – за нея си струва всяка възможна и невъзможна цена, дори и ако тази Любов опустоши сърцата ни завинаги….

По какво ще я познаем?

По особеният блясък в очите.

Обичането е като дишането – още с раждането го умеем, обичаме всеки, който ни се усмихне, който ни вземе на ръце и ни гушне, а после растейки ставаме по-пестеливи на обич…

А страшно ни се иска, когато ни налегне самотата, когато си отидат всички приятели, когато ни напусне щастието да има някой, който да ни каже: „Аз съм тук, аз съм с теб, няма да те изоставя никога…“

Толкова лесно е да се освободиш от нечие присъствие, но как да се освободиш от отсъствието на някой, когото обичаш?

То е като болка, с която толкова си свикнал, че ужасно боли от това, че я няма…

Любовта се страхува и ревнува от властта на времето, старите истории така я преследват и измъчват, че могат да я убият….

Всички имаме своето любовно минало – не можем да го изтрием, но можем да тръгнем на чисто – отърсвайки се от него, като си признаем: „… не си ми първия, не съм ти първата…“ – сега се срещнахме – така е трябвало…

В Любовта са нужни много стъпки до върха и само една до дъното…

Някои хора преминават набързо през живота ни, други спират за миг и остават в сърцата ни, а после, после никога не можем да бъдем същите…

Понякога не знаем, че е Любов, докато не заболи, а заболи ли – вече е късно…

Казват, че Любовта не е да намериш някого, с когото да живееш, а някой без когото не можеш да живееш – познавам такава Любов.

Знам какво е да се влюбваш всеки път в един и същи човек и то така щастливо и чудно като на седемнадесет и раздялата да идва само, за да ни покаже, че за тези две Сърца – раздяла просто няма…

Вярвам в забранената Любов – тя няма време за нещо на дребно.

Разрешава си всички посоки, одумвания, ругане, върви срещу разпиляната си съвест събира всички камъни хвърлени срещу нея и с тях, с тях гради свой свят.

Тя, кралицата, Тя блудницата, Тя, Любовта на живата смърт…

Не ме е страх, когато очите на любимия погледнат малко встрани – не ме е страх, Аз съм първата…

Това, което казваме не наранява толкова, колкото това, което премълчаваме.

Премълчаната истина, че Любовта си отива,че света вече не е за двама, че леглото вече е тясно от легналото помежду ни отчуждение се усеща във всеки поглед, във всеки опит за нежност, най-вече в целувките…

Любовта, когато се сбогува, най-силно ценим.

Да обичаш малко – няма смисъл, да обичаш много – има ли кого?

Понякога само посрещаш, изпращаш, посрещаш, изпращаш, като в чакалнята на гара, в която идват само чужди влакове…

Има една група адски свестни мъже – тъжното е, че тази група мъже вечно е заета…

Такъв мъж не се намира лесно и аз не се опитвам, защото ще похарча толкова време, ще направя толкова опити, а за тези толкова много опити – няма да го заслужава…

Такъв мъж не се търси – той сам те намира!

Коментари от FACEBOOK